Орлин Крумов: “Чикаго – малката българска столица зад океана”
Орлин Крумов е известен български журналист, редактор във вестник “Стършел” до заминаването си в САЩ през 1990 година. Съпругата му Иванка също е журналистка, а синът им – Самуил Крумов, е вторият българин, след Ралица Василева, в CNN International. Той работи в спортната редакция на Тед-Търнъровата телевизия.
– Знаменитото чикагско летището е „изхранило” не един и двама български емигранти през първите им години в Америка – казва Орлин Крумов. – Там съм работил и аз.
Книгата „Чападжиев” написах след 16 срещи с него. Питах го, разпитвах и записвах. С часове. После половин година писах. Нощем – след дневните смени на летището или денем – след нощната смяна. Всичко в тази книга е автентично, думите на Чап, неговите мисли. Аз само съм ги подредил. В „Чикаго – малката българска столица” разказвам за петдесетина българи и техните фамилии, дошли в Новия свят, с чисти помисли, преживели с много усилия и труд първоначалния стрес и стигнали донякъде – кой повече, кой по-малко, до своите желания и стремежи. Те имат сега добър живот и добро име сред хората.Орлин Крумов – „Чикаго – малката българска столица зад океана” – с автограф за Шефкет Чападжиев, герой на една друга книга на автора, и Русен Русев – „Пилот № 1 от военната авиация на България” преди 12 години /в средата/.
Новата книга на Орлин Крумов, по-точно двете му книги за Чап и Чикаго, събрани заедно, представят правдиво това най-голямо българско място извън България и българите, които живеят тук. Много е видял и разбрал Орлин през дългия си живот в Америка. Преди години той единствен печати в града български вестник. „Гуд лак” по същество е издание от няколко странички, но неговата ценност е била тогава много по-голяма от всичките ни днес гиганатски вестници. Не е имало Интернет, не са идвали вестници от България, няма и български телевизии… Имало е само „Гуд лак”, когото посърналите от носталгия имигранти изяждат с просълзени очи…
– Спомням си с какво възхищение гледах как на кухненската ни маса, под която се провирах безпроблемно, баща ми и Мони /Симеон Тодоров/ правеха… вестник – казва в едно свое интервю Самуил Крумов, синът на Орлин, редактор в Си Ен Ен – Атланта. – Компютрите още не бяха на мода, текстът се отпечатваше на “шпалти”, те се изрязваха и колонките се лепяха върху “макета”… След като го отпечатваха – всички ходехме в църквата и го раздавахме”.
Летище O’Hare – най-българското място
За много хора е загадка защо българската колония в Чикаго е най-многобройна в цяла Америка. Отговорът на тази загадка е лесен и е свързан с O’Hare и югославската авиокомпания YAT. Не мога да говоря от името на всички българи в Чикаго, но голяма част от нас пристигнахме в началото на деветдесетте години с полета София – Белград – Чикаго. Ако не се лъжа, по онова време имаше и полет до Лос Анжелис, но билетите бяха много по-скъпи. По тази причина всички идвахме и оставахме в Чикаго. Няколко българи, сред които Стефан Узунов и Хамид Русев, организираха екскурзии, което допълнително улесняваше хората, желаещи да дойдат тук.
Ролята на летище O’Hare не се изчерпва само с това. В периода от 1991 до 2006 година там са намерили работа за по-дълго или по-кратко време хиляди българи. Аз бях сред първите десет. Там ме заведе Ангел, с когото учехме английски в един от колежите. На летището се запознах с още двама българи – Митко и Владо. Работехме в компанията “Проспект”, за която съм длъжен да кажа няколко думи, тъй като почти всички българи на Чикагското летище работят за тази компания.Стария БобСобственикът на “Проспект” се казва Боб Стробел, когото наричахме “стария”. Най-голямата му дъщеря беше президент на компанията, а синът и другата му дъщеря бяха мениджъри. Старият, който формално не изпълняваше никаква длъжност, всъщност командваше всички. Седемдесет и няколко годишен, той никога не боледуваше и не пропускаше работен ден. Не искаше и да чуе, че някой от подчинените му няма да се яви на работа, защото е болен.
Веднъж Владо, който вече бе станал мениджър във фирмата, си счупи носа на игрището за тенис. Вместо на работа той бе откаран в бърза помощ. На другия ден Стробел го запита: Значи заради една малка фрактура вчера не дойде на работа?
Освен че бе въвел военна дисциплина в “Проспект”, Боб Стробел спокойно можеше да напише учебник на тема как се правят грамадни печалби без почти никакви инвестиции… и при това напълно законно.
През деветдесетте години много от големите фирми в САЩ започнаха да търсят начини да съкратят част от работниците си. Работниците с по-дълъг стаж имаха големи заплати, социални и здравни осигуровки, разходи, от които фирмите искаха да се отърват.Тук се появяват хора като Стробел – те наемат свои работници, които вършат същите дейности, но с много по-малки заплати. И, разбира се, без социални осигуровки…Тези “посредници” получават определен бюджет от споменатите компании, задържат част от парите за себе си, част – за заплати. Те не купуват машини, компютри, не плащат наем за работни помещения – ползват всичко, което принадлежи на оригиналната компания – собственик.Така се прави бизнес с бели ръкавици.В началото на деветдесетте години Стробел се бе докопал до един важен бизнес, т.нар. скайкеп сървис. Скайкепите, т.е. хората, които бяхме наети в “Проспект”, се занимавахме с експресно чекиране на багаж на вътрешни линии.
На международния терминал, където експресно чекиране не бе позволено, скайкепите пренасяха багаж в митницата.Без да преувеличавам, мога да кажа, че за нас това бе златна мина. Пътниците на летище О’Хара се изсипваха като водопад и голяма част от тях имаха нужда от нашите услуги, тъй като им спестявахме много време и нерви. По неписано правило клиентите даваха бакшиш за услугата. Така в края на работния ден ние си тръгвахме със солидна сума пари и според българските, и според американските стандарти…За мен O’Hare имаше още едно голямо предимство – често срещах интересни хора, като се започне с легендарните боксьори Мохамед Али, Джордж Форман и Джо Фрейзър и се стигне до… Маноло – най-популярния фен в испанската агитка, човека с големия тъпан, който всички познаваме от телевизионния екран. Днес притежавам солидна колекция от автографи на рок- и джаз-звезди, спортисти и политици, преминали през O’Hare.
Българите са най-трудолюбивите
Новината, че на летището се правят добри пари, се разпространи бързо и ние, българите, започнахме да се лепим като магнити един за друг. Всеки, който постъпеше на работа, довеждаше и някой свой приятел. Аз лично съм помогнал на десетина души. Скоро на летището дойде Мони, той доведе Йордан, не след дълго към нас се присъедини Кольо – най-колоритният български музикант в Чикаго.
Старият приемаше българите с радост и твърдеше, че те са най-трудолюбивите и съвестни работници, които е виждал някога. Скоро той се договори с мен да пускам обява във вестника, че търси още работници.Позициите за скайкепи бяха ограничени, но Стробел непрекъснато осигуряваше нов бизнес за компанията. Скоро българите започнаха да бутат инвалидни столчета по всички терминали, да чистят самолети, да товарят багаж, да продават в безмитните магазини и какво ли не още… Макар че заплащането е мизерно, повечето от нашенците с радост започват работа. За тези позиции не се изисква добър английски и най-важното – заобиколени от други българи, те се чувстват у дома и си спестяват неизбежния за новодошлите емигранти шок. След време, като се ориентират в обстановката и понаучат английския, много от тях напускат и си намират по-добре платени професии.На международния терминал ние играехме още една незабележима, но важна роля.
Емиграционните офицери, които не бяха подготвени за голямото нашествие на българите след 1994 година, нямаха подготвени преводачи и започнаха да ни молят по приятелска линия да им превеждаме. В повечето случаи ние го правехме с радост, защото помагахме на наши сънародници, които бяха толкова объркани и уплашени в стаичката за разпити, че не знаеха на кой свят са. Умението да превеждаме както трябва, да преценяваме в какво настроение е емиграционният офицер и какво точно не иска да чуе, спаси много наши сънародници от незабавна депортация още на летището. Много от тези хора са още в Чикаго и дори не подозират, че ни дължат една здрава почерпка!
Трудно ще избягаш от вратаря на “Локо”София
Сред първите, които започнахме работа на летището, имаше журналисти, лекари, инженери и летци от България. Един от хората, които дойдоха по-късно, бе Пепи Топчев, бивш вратар на “Локо” София. В Чикаго Пепи бе футболист и треньор на “Българските лъвове” (Bulgarian Lions), участници в шампионата по Indoor soccer – футбол в зала."Българските лъвове" (Bulgarian Lions), участници в шампионата по Indoor soccer – футбол в зала.
Той бе скромен и тих човек, но пред него се появи неочакван проблем. Някакъв черен младеж започна да го тормози непрекъснато – подиграваше го, че не говори добре английски, ходеше след него и го наричаше grandpa, т.е. дядо. Тормозът продължи със седмици и Пепи го предупреди няколко пъти да го остави на мира.
Един ден двамата чакали пътниците от немските авиолинии; младежът си нямал друга работа и казал на нашия човек отново “дядо”. Пепи пак го предупредил, но досадникът се приближил на педя от лицето му и повторил: – Дядо…
Дядото светкавично му ударил една глава. От удара онзи се проснал като дъска, от носа му рукнала кръв. Инстинктът му за съхранение го накарал да скочи и побегне към митницата. Трудно обаче можеш да избягаш от вратар на “Локо” Сф! Пепи го настигнал недалеч от кабинките за паспортна проверка и там му ударил едно последно воле. От ритника жертвата се изтърколила право пред имиграционните офицери, пътниците и… стария Стробел.
Така е, българинът е много търпелив… докато му свърши търпението. Стробел уволни и двамата, но на “четири очи” каза, че съжалява за Пепи.
Много неща се промениха на O’Hare оттогава. Международният „Терминал 4”, където започнахме, вече не съществува. През май 1993 международните полети започнаха да пристигат на новия „Терминал 5”, който бе и последна дума на модерната архитектура. Пред сградата на терминала вече се развява и българското знаме…
Едно нещо остана непроменено – все още няма директен полет от София до Чикаго!
