Най-големият началник

         Когато човек е на преклонна възраст, какво му остава да прави? Не може да работи, защото всички казват, че старите хора, макар да са все още с ума си и да смислят повече и от младите, нали ги наричат стари, значи са стари  и да си гледат старините. Като нямат какво друго да правят не им остава нищо друго освен да мислят и те мислят. Много мислят!  За какво ли не мислят! То живот дълъг и предълъг, случки много и премного. Може много и за много неща да се мисли. Един път, мислейки си старият човек си спомнил за друг човек, когото познавал добре и с когото на млади години съдбата решила и събрала. За този човек,  си спомнил и започнал да реди спомени в остарялата си, но все още с добра памет глава.
         Този човек – нашият герой на младини бил малък човек, незабележим. И на ръст бил малък и на ум бил тясно скроен. Не че бил глупав. Имал си човекът ум и то достатъчно, но за неща, за които бил учил. Иначе хоризонтът му  не бил от големите. Като бил със стеснен хоризонт, бил и страхлив за по-далечни простори. Докато бил на мястото, според  способностите си, той бил добър в работата и околните го тачели, защото човекът си го заслужавал. Той умеел добре да се представя и пред началниците си. Умеел да слуша и да изпълнява, умеел да бъде тих и даже добър.

          Той имал съпруга и две деца. Съпругата не била красавица, но не била и грозница. Била обикновена, незабележима жена, както обичат някои да казват. Тогава не само мъжете работели, а и жените. Та и жената на нашия човек искала да работи. Като не могли друго да измислят направили я секретар на профкомитета в службата, където тогава работел съпругът й. Така тихо и спокойно се развивали нещата с нашия герой, докато един началник харесал послушанието и тихият му нрав и го издигнал в  служебната стълба. Обикновено става така, че един път забележат ли те, връщане назад няма. Това не на всеки се случва, но на когото се случи, пиши го щастливец. Такъв щастливец се оказа  и нашият герой. Провървя му бързо на човека. Като че нещо го теглеше нагоре. Това се казва късмет!  Е, не беше само до късмета. Заслужил си го беше човекът. Беше тих, изпълнителен, послушен. Бързото изкачване по стълбата нагоре е хубава работа, но и трудна. Както плодът, за да стане добър на вкус и полезност иска време за узряване, така и човек трябва да узрее за по-голямата длъжност.

          Много бързо нашият човек стана голям началник, а не след много време и най-големият началник в окръга. С порастването на поста и заплатата, няма как на началника да не му порасне и самочувствието. Даже искам да кажа, че това самочувствие хем зависи от нас, хем не зависи, защото около нас има колкото искате подмазвачи и лакеи. Те така майсторски ежедневно, даже ежечасно ти внушават колко велик началник си, че е срамота да не им повярваш. Как да виним нашия вече голям началник, че им повярва? Така беше, че как иначе да бъде?! И той започна да се държи по-иначе,  като истински голям началник. Тихият му и благ говор остана като средство за общуване само с по-големите от него началници, които бяха от столицата и понякога идваха да регистрират връзките си с народа. С хората, макар и началници, но по-малки от него говореше както се полага с тон на по-голям началник – караше им се, наричаше ги с разни груби имена, омаловажаваше ги. Неговите  мисли и решения бяха началнически, трябва да  се слушат и изпълняват. Как може да си най-големият, а да се държиш и да говориш така, като че не си. Това никъде го няма. Можеш  да бъдеш такъв с поведението си само, ако наистина си голям човек, но не по длъжност, а по ум и способности. Тогава не се налага да се перчиш сам с високия си ранг, защото имаш нещо повече от ранга и заплатата. Хората, макар и да ти се кланят за високата длъжност, това го правят от интерес. Те виждат и преценяват за себе си добре, макар и да показват според потребното.

         Героят на нашия скромен разказ, както казахме имаше жена, която се задоволяваше с не високата си длъжност много години, но то беше, когато и мъжът и не беше стъпил на такова високо стъпало. Тя  не можеше вече да се примири да го гледа от долу на горе. Така можеше да я заболи и вратът  да гледа все на горе, а  можеше и нервни сътресения да получи от ниското й, не съответно на мъжовото положение. Макар и голям, даже най-голям началник, мъжът у дома си е само мъж и там властта е у жената, а власт не се изпуска, камо ли да се предава. В къщи жената си остава по-голям началник от най-големия и нейната дума трябва да се уважава и зачита. Трябваше да се намери, а ако не се намери да се измисли длъжност и за жената, но тя да е такава, че да е прилична и съответна по ранг и положение на мъжовата, тоест да може и тя да покаже своите способности да командва и да има подчинени, които да й бъдат послушни. Това не беше толкова лесна работа, като се имат пред вид скромните, ама много скромните заложби на нашата неизвестна до скоро персона. Тя трябва бързо да стане известна и то в уважавани и културни среди, каквито бяха русенските, защото в окръга имаше опера, филхармония, драматичен театър, куклен театър и каквито има видове културни дейности. Ето една добра идея – културни среди. Ами, да! Ще направим един нов Комитет за култура и ще сложим тази новосъздадена дама за шеф на културата в окръга. Нека се окултури, а може и културата нещо да получи покрай нея от благоволението на съпруга – началник. Нищо, че тази госпожа не беше ходила на опера, а какво е това симфония и симфоничен концерт предстоеше да научи, нали има даже народна поговорка, че „човек се учи, докато е жив”. Нека и тя се учи. Интересно, тъжно до смешно беше, когато се наложи и тя започна, без да се смущава, нали беше началник, да прави разбор и оценка на работата на актьорите след спектакъл. Не ви препоръчвам да бъдете свидетел на такова уникално събитие. Може да ви се наложи да се засрамите, а това не е за препоръчване, защото, ако някой от актьорите ви попита, защо се допускат такива работи ще се затрудните да отговорите според мислите си. Да се казват такива мисли е не само опасно, но и не е етично. Уверявам ви, че това е самата истина, защото на мен ми се случи и аз не можах да дам удовлетворителен отговор на този, хем толкова елементарен, но и толкова труден от гледна точка на откровеност въпрос.

         Новосъздадената длъжност – началник на културата – придоби голяма популярност, още повече като се знаеше не само на местно, но и на държавно ниво, че окръгът се славеше с високите си културни традиции. В града имаше опера, която е дала старт на много оперните звезди на страната, на известни диригенти  и музикални изпълнители във всички жанрове и то не само понякога, а много години. Да не говорим за драматичния театър. Погледнете, кои от известните актьори на страната не са били в града, ако не на постоянна работа, то като гастрольори. Прочетете им книгите – мемоари, които в последно време са в изобилие и ще видите, че почти няма лишени от благодатната духовна среда, която е одухотворила, облагородила и развила таланта им, когато са започвали или по-късно са работили в този културен център. Тази слава беше не само предишна, но и сега я има още. Градът се слави и с запазените си от ветровете на времето стари архитектурни паметници. Е, какво пък толкова  може да се случи? При такова изобилие на култура нищо не може да й попречи, камо ли една началничка, която така много вярва, че  тази културна длъжност е най-подходящата за нейните невероятно бързо и невероятно много пораснали способности. Важното е сам да си повярваш! Как другите ще ти повярват, ако ти сам не си повярваш?

          Така много години властта беше в ръцете на вече известните ни герои и те се чувстваха добре. Даже иска ми се да кажа много добре, защото с всеки изминал ден не само самочувствието им растеше, но и екипът от послушници и доносници растеше, с темпове по-големи от каквито можете да си представите.

         Има и още едно качество, което притежават такъв род началници. То е, че не могат да търпят около себе си хора умни, със свое мнение, което е различно от мнението на началника. Това не е редно! Като какъв ще е този началник, ако той не изказва най-умните мисли и не се приемат безрезервно неговите решения?  Като са толкова умни тези хора да са станали началници и да си казват умните мисли. Сега не са такива големи началници и да си кротуват на по-малко началническите места, че може и без тях да останат. Какво може да се каже против такава философия, която е завладяла света и хората и нищо не може да я сломи? Може и да може, но това е трудна работа.

          Случи се така, че нашият голям началник началничества дълго и никой и нищо не можеше да го повали, защото той беше ненадминат майстор в отношенията си с по-големите от него началници. Стана така, обаче, че след време над страната се изви такава невероятно силна буря, каква ти буря – цял ураган, че помете не само нашия голям началник, но и всички малки, големи, по-големи и най-големи началници, даже цялата страна. Така я въртя, сука, усуква, поваля, че почти нищо не остана от нея. Е, не съвсем нищо. Остана Държавата, но оглозгана, оръфана, че да ти е болно и мъчно да я гледаш. Какво да кажа за хората? Бедните те! Някои, както не бяха богати, станаха бедни и даже още по-бедни, че даже кофите за боклук станаха привлекателно място за поминък. Нищо, че преди вихрушката – ураган са имали титли на заслужили, народни, доктори и всевъзможните други отличия, с които заслужено и не съвсем заслужено са се гордеели.

          Какво се случи с нашия герой в това разделно време? Какво си мислите, че всичките му верни и послушни подчинени го опазиха от напора на бурята? Нищо подобно! Даже напротив! И те, и народът го изгониха от града и окръга със развалени домати. Добре, че се беше погрижил да си купи в столицата апартамент, че къде щеше да се дене, горкият. Сега си живее там, освободен от отговорностите на най-големия  началник. Благоверната му съпруга, според способностите си, стана инкасатор в тамошното електроснабдяване. Какво да се прави? В живота се случват и такива неща и се срещат и такива хора!

          Написах това не за да обидя някого, а защото  като прочетох книгата на Анна Политковская „Русия на Путин”, където тя прави сравнение на Путин с Акакий Акакиевич от повестта на Гогол „Шинел” , взех книгата от библиотеката, прочетох повестта и ми хрумна идеята, че и ние си имаме герои, за които си струва да бъде написано нещо, макар и да си нямаме автор като Гогол. Нека бъде написано нещо от неизвестен автор.

          Благодаря ви за търпението да стигнете до края на този непретенциозен разказ!
 
30 януари 2000 година

Здравка Цанкова

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...