До Чикаго на гости

     Отдавна искам да опиша посещенията си в Съединените Щати на гости на семейството на малкия си син, но все не можех да започна. Не се чувствах готова и достатъчно смела. Как да напишеш нещо обозримо за такава необозрима страна? 

    
      Информация колкото искаш! Отварям многократно интернет и намирам толкова много интересни неща, че не ми се вярва да мога да добавя още нещо. Въпреки това, видях и преживях неща, за които все още не намерих нещо написано. Това ми даде някакво основание да се опитам да споделя впечатленията си. Няма да намерите описание на грандиозни обекти и събития. Ще ви разкажа за дребните неща, за това, което заобикаля хората в тяхното ежедневие, в техния бит. Ще ви разкажа за някои постъпки на американците, които ми направиха невероятно впечатление и предизвикаха у мен желание да се поуча от тях.
      Политиците, пресата, киното ни заливат с информация, която при посещението ми не ми послужи. От филмите имах някаква представа за престъпност, убийства, сексуални насилия, наркотици и какво ли не. Сигурно това са истини, но обикновените хора, поне голяма част от тях живеят в друга среда, при други условия. Не мисля, че за няколкомесечните ми престои в Чикаго и околностите му, с няколкото екскурзии из страната съм видяла толкова много, че да имам право да твърдя, че познавам страната и хората й, но малкото видяни неща искам да споделя, уважаеми читателю.
      Тръгнах на 18 май от София в 14:35 с полските авиолинии LOT. Летяхме два часа и след един час престой във Варшава,  прехвърляне на друг самолет и още девет часа полет, пристигнахме в Чикаго в 19:40 часа на същия ден. Това е третият ми толкова дълъг ден. Първият път беше когато пътувах до Куба през 1974 година, вторият  до Чикаго преди три и половина години и сега пак до Чикаго.
       На летището ме посрещнаха снахата Диана, синът Иван, внукът Цветомир и внучката Здравка със съпруга си Питър. След радостни възклицания, прегръдки, целувки и любезни поздрави потеглихме за в къщи. По пътя и като пристигнахме през цялото време си разказвахме новини. Повече разказвах аз. Така, казано съвсем кратко, премина дългият ми ден. Казвам дълъг, защото поради разликата във времената, пътувайки на запад, денят ми беше по-дълъг с десет часа. За самото пътуване няма да разказвам, защото не се случи нищо интересно.
      Идването ми този път беше по повод завършването на гимназия и дипломирането на внука ми Цветомир. Тържеството се състоя на 21 май. Всички се приготвихме и официално облечени и емоционално заредени  отидохме в училището му.  То ми се видя грамадно – цял комплекс, с няколко големи сгради. Не мога да ви кажа наименованието му на английски, защото така не го научих този език, но инициалите му са WVHS.
Дипломиране випуск 2009 Аврора, Илиной      Актът не беше бал, както това се прави у нас, а тържество в училището, на което на всеки се връчва зрелостното свидетелство. На този годишен празник на учебното заведение  и конкретно на випуск 2009  присъстваха  родители и други близки на абитуриентите. Всеки имаше покана. Дадени бяха най-много по 4 покани, за да може без притеснение да се съберат всички в грамадната зала.
      При влизането ни дадоха по една брошура с имената на всички завършващи. Преброих ги, бяха 924 имена. Намерихме свободни места и зачакахме да започне тържеството. През това време на два големи екрана показваха снимките на абитуриентите, звучеше музика. Започна излизането на героите на тържеството. Всички бяха облечени в специални облекла. Момчетата в тъмнозелени тоги и ярко жълти „болера” (не знам как се казва тази част от облеклото и я нарекох така), които с ярко жълтия си цвят се открояват силно. Отпред са заоблени, а отзад силно удължени и заострени. На главите имаха квадратни шапки с две висулки отстрани. Момичетата също бяха с тоги, но бели. Гледката беше внушителна! Всички бяха щастливи!
      Първо имаше приветствие от директорката на училището, после децата от няколко страни, които са учили там си размениха подаръци. Първенци на випуска благодариха на преподавателите си и след това започна връчването на дипломите. Продължи дълго. При съобщаването на имената често имаше възгласи и поздравления от близките и приятелите, които присъстваха.
      Опитах се да преценя колко души има в залата, но не успях. Бяха много хиляди, но колко не мога да кажа, защото при влизането видях, че раздаваха допълнително покани.
      Завърши връчването на зрелостните свидетелства и започна излизането. То продължи дълго. Искахме да се фотографираме, но хората пред входа бяха толкова много и всички чакаха децата си, че не успяхме да се намерим с внука. Освен това времето беше студено, а ние не бяхме предвидили това и облеклото ни беше лятно. Прибрахме се щастливи, направихме си тържествена вечеря в чест на изключителното събитие.
     Това беше един силно емоционален ден! Момчето ни вече е пораснало!
 
      Преместването в новата къща и нещо за Аврора  
                                              
     Моите деца не харесват живота в големия град и затова още с пристигането си в Щатите се заселиха в град, сателит на Чикаго и предпочитат всеки ден да пътуват до работата си, но да имат тишина и спокойствие, когато се приберат у дома. Заселиха се в градчето Аврора. Казвам градче, защото не знаех колко е населението му и мислех, че е нещо като нашите села, които станаха квартали на големите ни градове. Като се порових в интернет научих, че населението на Аврора е над 170 хиляди и се намира на  132 място в списъка на градовете на САЩ. Добро градче!? Това се казва мащаб! Нашият уж голям град Русе се оказа по-малък.
     В щата Илинойс Аврора е втори по големина град. Основан е през 1835 година и се намира западно от Чикаго. Между тях почти няма не застроено място.  
Домът в Аврора     През време на посещението ми стана преместването на семейството на сина ми в нова къща, която току що бяха купили. Тя беше в престижен квартал и много по-голяма и по-хубава от старата. Предстоеше почистването и подготовката й за преместването. То стана постепенно, защото децата ходеха на работа, а има много неща за прехвърляне освен покъщнината: телефони, интернет, включване на електричество и вода и др.
      Като се установихме и подредихме ми беше много интересно да се поогледам наоколо. През прозорците на къщата, каквито има във всички посоки, разглеждам наоколо и не мога да се нарадвам на гледката. Нашата къща е малко по-високо от другите и съседните дворове се виждат ясно. Всичко е така подредено и почистено, че повече ми прилича на нарисувано, отколкото на реално съществуваща действителност. Как никъде не се вижда изоставена или неподредена поне педя земя! Някои дворове са оградени, а други не са, но всичко е поддържано в идеален вид. В някои дворове има детски съоръжения, почти във всички – газови барбекюта, маси и столове, които си стоят и не се повреждат нито от дъжда, нито от слънцето.
      Не само дворовете, но и извън тях, пред къщите, навсякъде има трева и цветя. Тротоарите не са повредени, за дупки в асфалта не може да става дума. Той навсякъде е здрав, а ако някъде е поизтъркан или напукан своевременно го ремонтират или преасфалтирват.  
     У нас парковете и градинките се поддържат от цяла армия работници и специалисти – градинари, но не е така идеално подредено. Да не говорим за поддържането. У нас често се правят хубави неща, но те бързо остаряват. Или никой не се грижи за тях, или гражданите бързо ги похабяват. Тук няма такова нещо. Всичко е като току що направено от квалифицирани специалисти. Така е защото гражданите се грижат всичко да бъде в идеален вид. Едно от първите неща, които синът ми направи като се преместиха в новата къща беше да купи косачка и да окоси тревата два пъти, защото беше много израсла и не можеше само с един откос. Сватята, която също беше гостенка оплеви около цветята. Снахата докара саксии и едни наредиха на земята, а други окачиха на специални куки горе на оградата и пред входа. Красота, чист въздух, лек ветрец – пълна идилия и усещане за райска красота!
     След като се установихме и подредихме в новата къща, решихме да пообиколим квартала, града. Тръгнахме по една улица. Всички къщи чисти, около тях райграс и цветя – като изрисувани. Стигнахме до голям учебно-спортен комплекс. Училището голямо, като че току що завършено, блести от чистота и ред. Недалеч от него видяхме грамадна сграда. Оказа се, че това е обществена библиотека. В единия й корпус е хранилището, в другия читалните зали, в третия зали за семинари и други срещи на любителите на книги.
      При предишното ми посещение имах възможност да посетя няколко американски домове и ми направи впечатление, че нямат много книги. Оказа се, че те предпочитат да отидат в библиотеката и там да четат или да вземат книги за в къщи. Освен това научих, че книгите и особено учебниците са много скъпи.
      В близост до училището и библиотеката има голям спортен комплекс. Като казвам голям, разбирайте по нашите мащаби много голям. Има игрища за футбол, волейбол, тенис, баскетбол. Има и разни други съоръжения за гимнастика. Плувният басейн е задължителен в такъв комплекс. Въпреки, че е вече ваканция, почти на всички площадки имаше спортуващи, басейнът работеше. И всичко чисто, подредено. Никъде не видях хартийка или нещо друго. Децата често пият вода, но никъде не се търкаля празна бутилка или някаква изпусната опаковка.
      Не ми се вярваше навсякъде да е така и на връщане от този оглед и запознаване с квартала минахме между къщите. Да видим навсякъде ли е така чисто и подредено или само около улиците и обществените сгради. Какво да ти кажа, драги читателю? Гледах, цъках и не можех да проумея как е възможно такова нещо? Нито на едно място не видяхме къща олющена, с потекла чернилка или ръжда по стените. Около къщите затревени площи с райграс, само райграс, никаква друга тревичка даже. Където трябва да е затревено то е навсякъде. Няма изсъхнала, стъпкана или изоставена даже педя земя. Където е тротоар няма даже отделна тревичка. Като казах тротоари се сетих за нашите разбити и кърпени с различни по големина и десен плочки. Да видите техните тротоари. Големи бетонови плочи с размер над метър, така положени, че почти няма фуга между тях. За пукнато, счупено или липсващо парче не може да става дума. Всичко си е на мястото и като че вчера е направено, а много години вече са минали от полагането. Навсякъде асфалтирано и никъде няма дупка или разкопано. Ако някъде асфалтът се е пукнал са залели пукнатината със смола.
      По време на престоя си наблюдавах съседите. Всички са старателни и  се занимават с поддържане на къщите и гаражите си, особено със затревените площи. Все нещо правят: поливат ги, косят ги и то така, че тревата да има почти винаги постоянна височина. Освен това, след като окосят с голямата косачка, после оформят около тротоарите, дърветата и градинките с друга косачка, която е като коса и с нея отрязват и отделно останалите тревички. Около дърветата във вид на окръжност е засипано с дървени клечки – хем не се пилее пръст, хем красиво. Всичко трябва да бъде идеално! Това правят абсолютно всички. Даже ми се струва, че всеки се стреми неговата къща, цветна градина, поляна да е по-хубава. Често торят, ако не вали 2-3 дни, поливат. Грижат се за поляните си, както малко мъже се грижат за брадите си. Така поддържат и къщите си, колите си, гаражите си – всичко. Синът ми каза, че тук това е много важно и е въпрос на престиж. Притеснително, даже срамно било да си небрежен или лош стопанин.
      Гледам, мисля и не ми се побира в ума – дали някога и у нас ще стане така? Струва ми се, че не може! Все ще се намерят такива хора, за които безпорядъкът и небрежността са нещо нормално и не само, че не ги дразни, но не ги е грижа какво ще си помислят съседите или другите хора. Вярно е, че тук хората са социално обособени. В квартала живеят хора само от една социална класа и никой не иска да помислят, че е по-долу от другите. При нас е невъзможно това да стане. Ние сме така смесени, че надали могат да се намерят няколко човека от блока или от квартала да имат еднакви критерии и близки възможности. Освен това те няма да бъдат уважени от другите и всеки ще си прави каквото и както си знае. При нас непрекъснато всички се оплакват и търсят вината за всяка несполука или не подреденост извън себе си. Тук е непрестижно човек да се оплаква и да чака друг да се грижи за него и да му решава проблемите. Всеки сам си върши работата, от никого не очаква да му даде нещо и никой за нищо не му е виновен. Ако нещо не е сторено,  той си е виновен, че не го е свършил. Хората се състезават кой да е по-добър, по-подреден, по-безупречен.       
      Американците обичат цветята. Малко място им отделят, повече отреждат на тревата, но затова са все цъфтящи и така красиво подредени и поддържани, че на човек като мен, не свикнал на такъв постоянен ред му се струва като приказка. Около входовете на къщите има саксии с цъфнали цветя. Даже някои са си сложили малко масички и столове. Не видях на тях да седят много-много, защото работят – за красота и естетика ми се стори да са сложени. От двете страни на входната врата се полюляват окачени на куки кошници също с цъфнали цветя – като аранжирани букети. Такива висящи високо  кошници често виждах и от едната или от двете страни на улиците и булевардите. Като попитах как ги поливат, нали всеки ден някой трябва да се катери със стълба да им налее вода, ми отговориха, че това е добре организирано и не е проблем.
      Какво да кажа? Малко ми се видя нереално всичко това, за което разказвам и почнах да се вглеждам още по-внимателно и да търся някакъв кусур. Като вървяхме или като пътувахме с кола си поставях разни заядливи задачки: този път ще гледам някъде да видя паднал или струпан боклук, или не светеща лампа, или неокосена трева от страни на пътя. Къде ти? Не открих. Всичко това ми се видя много странно и започнах по-настоятелно да питам навсякъде ли е така. Отговориха ми, че в тези квартали е така, но имало места, където не се препоръчвало да се влиза, където мръсотията и безпорядъкът били пълни. Не ме заведоха на такова място, въпреки че много ми се искаше малко да охладя възторга и почудата си. При посещенията си в центъра на Чикаго също видях, че не всичко е чисто и подредено. Казаха ми, че било така, защото имало много чужденци.
      Това беше разходка из кварталите на Аврора. Сега ще разкажа за посещението си в центъра на града.
      Една вечер през юни отидохме до центъра на Аврора. Бях изненадана. След като при предишното си гостуване у децата бях посетила центъра на Нейпървил, който много ми хареса и бях предупредена, че центърът на Аврора не е хубав, видяното ме впечатли, хареса ми. Хареса ми в смисъл, че видях центъра на един типичен  средно голям американски град. Архитектурата му е тежка. Сградите приличат повече на заводски постройки. Типично за американския рационализъм – функционално, евтино и семпло до грозно. През центъра минава река, която е доста голяма. Направен е изкуствен водопад по цялата ширина на реката, който предава особен, също по американски чар и шум. Над реката са построени тежки бетонови мостове. Много са. Успях с един поглед да обхвана пет. Коритото на реката е обетовано и по протежението й пейзажът се омекотявва и облагородява с хубави градинки с цветя, тревни площи и фонтани. Беше шумно и имаше голямо автомобилно движение, което не било характерно за неделя вечер. Казаха ми, че по всяка вероятност, било заради казиното. Интересно ми беше, че казиното е направено във вид на кораб в реката. Това било, защото законите на САЩ не разрешавали на територията на щата да се строят казина. Хората му намерили цаката – построили ги във водата. Така било навсякъде.
      Веднага след не голямата територия на центъра започват малките двуетажни американски дървени къщи, в които живее по-голяма част от населението на страната. Имат си много земя и пари и си строят големи по площ градове. Не харесват тухлените и бетоновите сгради за живеене. Имат си и големи гори за дървен материал,  заводи за къщи, технологии и опит и си живеят в дървени къщи.    
 
                Малко за Чикаго и Чикагската ботаническа градина  
                                                
      В центъра на Чикаго съм ходила доста пъти, но не мога да кажа, че го познавам дори частично.      
      Въпреки, че Чикаго е един мегаполис, ми се иска да кажа само някои свои впечатления, които са съвсем субективни и моля, да бъда извинена от взискателните читатели.
       Първо потърсих малко информация и ето какво открих
      Чикаго (англ. Chicago) е третият по население (след Ню Йорк и Лос-Анжелис) град, втори по значимост финансов център на страната и крупен транспортен възел на Северна Америка. Разположен е на юго-западния бряг на езерото Мичиган, в щата Илинойс.
      Населението на Чикаго, според официални данни през 2008 г. е било 2 853 114   души. В агломерацията Чикаго (с предградията) наречена «Големият Чикаго» (англ. Chicagoland; название предложено от вестник „Чикаго Трибюн” в началото на двадесети век) живеят около 10 милиона души.  
      Чикаго с право се счита за икономическа, промишлена, транспортна и културна столица на Средния Запад.
      Неофициално го наричат „Втори Град” и „Град на ветровете”.
      Малко история: Чикаго се е появил на картата през 1833 година като селище с 350 човека. Основан е от френските изуити. Името Чикаго (Chicago)  е видоизменената от французите дума от езика на местните индианци маями-илинойс „shikaakwa”, което означава „див лук”. През 1837 г. Чикаго получава статус на град.
      През 1871 г. след Великия чикагски пожар е изгоряла по-голяма част от града. Това е позволило той да бъде застроен изцяло и го превърнало в център на архитектурата на САЩ. И до сега архитектурната му слава не е намаляла.
      През 1885 г. е бил построен първият небостъргач. През 1890 г. градът е вече втори по големина в страната (след Ню Йорк) с население 1,1 милиона.
      През 1942 г. в Чикагския университет, в рамките на проекта „Манхатън” е била проведена първата в света управляема ядрена реакция.
      В Чикаго живеят много българи. По неофициални данни броят на българите варира между 50 000 и 100 000 души. По официални данни от преброяването на населението през 2000 г. в Чикаго живеят 2 045 жители с български произход. В града има български православен храм, културно-информационен център и няколко български заведения, а също и евангелистка българска църква. В областта оперират много български компании.
      След като ви запознах малко с официална информация за Чикаго ще се опитам да разкажа за своите впечатления и преживявания.
      При посещението си през зимата на 2005 г. имах възможност да посетя Чикагската художествена галерия, Аквариума, забележителности в центъра и да погледна на града от сто етажа височина.
      При второто си посещение през лятото на 2009 г. едно от интересните неща, които имах възможност да видя беше Чикагската ботаническа градина. За нея искам малко да разкажа.
      Беше 15 юни. Сутринта ни посрещна  със слънце и обещание за топъл и приятен ден, въпреки предишните студените и дъждовни дни. Имахме късмет, беше прекрасен ден!
      Потеглихме за ботаническата градина, където трябваше да се срещнем с внучката  Здравка, която е тръгнала от къщи с велосипед. Така и стана. Срещнахме се. Велосипедистката беше с болки в краката, но не се оплакваше много и издържа целия следобед разходката из градината.
      На входа ни дадоха по едно книжле с информация и карта на градината. Първо решихме да обиколим около цялата градина с влакчето по големия маршрут. За около половин час разглеждахме, седнали във вагончето, разнообразието на дървета треви и диворастящи цветя. Добре се виждаха многото острови и водни площи. Никога не съм виждала, но и не съм предполагала, че има такова голямо разнообразие на широколистни и особено на иглолистни дървета. Цялата дървесна флора от Земята е събрана на едно място и човек може да си представи, в някаква степен, богатството на земната растителна природа.
      След обиколката с влакчето тръгнахме пеша из централната част на градината, където голям фонтан изхвърляше високо струята си. Други по-малки, но много на брой, наредени в права линия струи освежаваха и доукрасяваха и така красивата гледка. Запътихме се към царството на розите. Разнообразни по цвят, размер и аромат са тези царици! Разположени са на голяма площ и между тях има треви, други цветя и храсти. Гледахме, мирисахме и продължихме, защото за гледане има толкова много, че цял ден не стига само за най-общо разглеждане. Да се задълбочи човек в наименованията, произхода не е възможно с едно посещение. Видяхме японската градина, английската, водопадите. Показаха ни Острова на безсмъртните. До него няма достъп. От всички страни е заграден от вода и е недостъпен, защото съгласно преданието, там се заселват само безсмъртните души. Смъртните нямат място на него. Когато им дойде времето ще го посетят.
      Много и различни бяха цветята, храстите, тревите и дърветата, които разглеждахме. Посетихме, след допълнително заплащане, и ж.п. градина – умален макет на САЩ – с образци на сгради, растителни видове. Железница опасва цялото пространство, като минава през различните щати и градове. Видяхме макет на Белия дом, на Холивудския хълм, на ферми и какво ли не… Направихме си снимки до тези забележителности, като че сме ги посетили.
      Последно оставихме да разгледаме изложбата на икебана и най-интересното, по моя преценка, голямата изложба на бонсай. Направихме много снимки.
      За бонсай ще напиша повече, защото е моя стара страст.
Ботаническа градина Чикаго - Бонсай      Що е това бонсай? Ще попитат много хора, защото до преди 20-30 години у нас почти нищо не се знаеше за това традиционно японско изкуство, което е резултат от обединяването на творчеството на човека и природата. Опитайте се да си представите следната картина:
      Старо дърво на възраст няколко стотици години стои в плитка саксийка на поставка. Дървото може да е високо десетина сантиметри, но в него могат да се намерят всички елементи на голямо дърво в неговото натурално положение.
      Хората, разбиращи ценността на бонсай, обясняват, че когато гледат бонсай виждат в него повече от дърво в саксийка. Те чувстват също цялата обстановка, обкръжаваща дървото. Те говорят, че могат да чуят шуртенето на ручей, който пробягва покрай големия корен. Други могат да си представят цяла планинска верига на хоризонта.
      Когато въображението на любителите на бонсай се съединят с творческите способности и чувствителността на градинарите на бонсай е възможно да се покаже светът по-красив, отколкото е в действителност. Ето защо наричат дърветата бонсай живи трудове на изкуството.
      Радостта от отглеждането на бонсай се състои не само в култивирането на дърво, за да се наблюдава неговия растеж и изменяне в съответствие с годишните времена или любуване на красотата на цветовете и листата му. Градинарите и любителите на бонсай пресъздават една или друга своеобразна атмосфера за своите дървета чрез приучване на клоните към усукване или огъване или чрез предаване на ствола на дървото определен ъгъл. Със своите творчески способности създателите на бонсай правят изкуство не само от дървото, но и в пространството около него.
       Бонсай е японско изкуство, което съществува от много векове. Родината му е Китай, но японците са го възприели и доразвили. Създаваните дървета от предци са завещавани като най-скъп дар на деца и внуци много поколения. Има дървета на повече от 300-400 години. Преди години имах възможност да видя такова дърво (Japanese apricot, или Prunus mume) на 120 години То беше с изящно формиран провиснал клон надолу и камък в основата на поставката, изобразяващ пейзаж  на откъртване от скала. Беше в цъфтяща фаза и впечатлението от красотата му е трудно да се опише. То може да се разбере само след продължително вглеждане и осмисляне на видяното. Още по-силно беше въздействието на петстотингодишно иглолистно дърво (Pinus pentaphylla var., японска Химекомацу), което с изящно изкривения си ствол създаваше впечатление за старо дърво, което е прекарало стотици години в гористите дебри.
      Не по-малко интересна от художествените произведения бонсай е техниката за тяхното създаване и отглеждане в продължително време. Тя се изучава дълго и се предава от поколение на поколение, за да могат да се запазят създадените от дедите произведения от съвместната работа на природата и човека. Традицията е могла да се запази благодарение вродената у японците любов и уважение към природата. Сега, когато опасността от разрушаване на околната среда е реалност е много радостно, че бонсай се разпространява по целия свят.
      Показаната изложба на бонсай на Международното изложение EXPO ’70 в Осака запали безпрецедентен интерес към отглеждането на бонсай и извън Япония. От тогава в Париж се правят изложби и могат да се видят интересни екземпляри бонсай. В края на осемдесетте години на двадесети век имах възможност да участвам в клуба на любителите на бонсай в Москва и се убедих в големия интерес към този вид изкуство и в Русия.
Ботаническа градина в Чикаго - Бонсай      При посещението си на Чикагската ботаническа градина имах голям късмет да попадна на изключителна изложба на бонсай. Не преброих колко бяха показаните експонати, бяха много. Изложбата така ме завладя, че не можех да откъсна очи от изключителните растения. Обикалях ги и се спирах по няколко пъти пред някои експонати, разглеждах ги и им се възхищавах. Напуснах изложбата сита на красота и одухотворена от видяното!
       Обичам и уважавам всички видове художествени произведения, но моята голяма любов е природата, а бонсай е прекрасно съчетаване на природата и изкуството на човека да слее в едно духа на бонсай и природата!
      Прибрахме се изморени, но доволни и щастливи, защото това беше не само една прекрасна разходка с много информация, а и среща и общуване с децата и внуците.
      Това беше един наистина прекрасен ден сред невероятна природа и близки хора!
 
            Пикник на брега на  Мичиганското езеро                                             
 
      В средата на месец юни, заедно със семейството на внучката Здравка си направихме излет. Взехме храна и разни напитки и заминахме на пикник на брега на Мичиганското езеро. Дойдоха Питър и Здравчето, а също майката и братът на Питър. Питър донесе много и разни меса и царевица. Ваньо накладе барбекюто и като започна печене на наденици, пилешко бон филе, шишчета с пилешко, шишчета с телешко, царевица, тънко нарязани лентички бекон. Домашният козунакът се хареса на всички, особено на майката на Питър.
     Започнахме със зеле, после скарата, царевицата, пак меса и т.н. Запивахме кой с бира, кой с вода, а кой с други напитки, каквито имаше в изобилие.
     Мястото беше на самия бряг на езерото Мичиган. До водата има пясък, а малко по-навътре е трева. Има големи дървета и обширни поляни. Хората бяха много. Всички си носеха храна, напитки, барбекюта пушеха, някъде се чуваше музика. Беше много приятно и интересно!
      Направи ми силно впечатление, че въпреки че имаше толкова много възрастни и деца, всички ядоха и пиха, но след като се тръгнаха не остана нито хартийка, нито бутилка, нито чашка, нито торбичка. Всички си прибраха отпадъците и ги изхвърлиха в многото контейнери. Наблизо имаше и големи тоалетни с хартия, вода, сапун.
      На връщане минахме през центъра на Чикаго. Разгледахме фонтаните Crown Fonntain в Милениум парк. Тези фонтани са много интересни, защото представляват две стени с човешки образи, по които известно време тече вода, а после от устата им започва да изтича силна струя. Тежко на който не се е отместил навреме, ще го окъпе. Някои посетители, особено деца нарочно заставаха на мястото, където струята ще ги облее. Беше интересно и вълнуващо. После минахме през Милениум център, където имаше концерт на живо на кубинска и южноамериканска музика. На тревата бяха насядали толкова много хора, че трудно се преминаваше. Те си похапваха и слушаха музика. От там се отправихме към новопостроените съоръжения. Направихме си снимки. Минахме по един нов панорамен мост, от който се виждат от високо улиците и сградите. Впечатлението е прекрасно! Посетихме и големия Бъкингамски фонтан с много струи и красива програма от светлини.
      Някои от централните улици на града бяха затворени и в заобикалящите ги паркове се строяха различни съоръжения и шатри за националния празник на 4 юли – Денят на независимостта.
     Изморени и възторжени се прибрахме и бяхме много доволни от приятния и наситен с толкова впечатления и информация ден.
 
             Кратка разходка из центъра на Нейпървил
 
      На 20 юни снахата ни заведе на кратка разходка и разглеждане центъра на съседния град Нейпървил. Той е по-малък от Аврора, но центърът му е много красив. През него минава рекичка, която бе много пълноводна – от многото дъждове, които са почти ежедневни, откакто съм дошла. Около нея има прекрасни грамадни дървета. Сигурно са столетни. Видяхме голям басейн с пясък за плажуване и детски забавления. Реката прескачат мостове, някои от които са дървени и покрити. Украсени са със саксии с висящи цветя.
Naperville IL      Разказаха ми, че градът бил стар. Архитектурата му се отличава от тази на Аврора и е много интересна. Запазили са в голяма степен колониалния стил на къщите. Новите са също хубави. Силно впечатление правят поставените навсякъде скулптурни групи и плочи с надписи за събития и хора – дарители, допринесли за благоустройството на града. Архитектурата е като архив на историята на града и неговите благодетели. Това ми се видя много интересно и красиво. Фонтани разхлаждат и доразкрасяват. По главната улица има малки и по-големи заведения, в които може да се пие кафе или други напитки и сладости. Има и разни ресторанти с различни национални кухни и напитки. Направихме си снимки. Дано са станали. Почерпихме се в „Старбъкс кафе” – много известна верига кафе сладкарници. Пих прекрасно кафе еспресо, каквото рядко се пие в Щатите. (Тяхното ежедневно и за масова консумация кафе е рядко и безвкусно.) Уют и спокойствие ни заобикаляше. Като да бяхме в голям курортен център.
      Разказаното може да не впечатлява. Всички се стремят да разказват за големите забележителности на Щатите, за които ще намерите много написано и в интернет и в книги. Аз ти разказвам, драги читателю, за малките градове, за хората в тях, за които не намерих никъде написано. Дано не е скучно и безинтересно.
 
               Денят на Независимостта
 
       На 4 юли е националният празник на Съединените Щати – Денят на Независимостта. Това е рожденият ден на САЩ. На 4 юли 1776 година е одобрена Декларацията за независимостта от Конгреса. С нея се обявява, че тринадесетте колонии, които са във война с Великобритания от повече от година, вече не са част от Британската империя, а са „свободни и независими щати”.
      Декларацията е написана най-вече от Томас Джеферсън.
    Първата годишнина от Деня на независимостта на САЩ е отбелязана особено тържествено във Филаделфия, щата Пенсилвания, където заседава правителството на новата държава. В града бият камбани, звучат оръдейни залпове.
      Въпреки дългата си история, 4 юли става национален празник едва през 1941 г.
     В Деня на независимостта са затворени всички държавни учредения на САЩ и много търговски обекти. Главният американски празник се отбелязва в цялата страна с тържества, манифестации, фойерверки, пикници и традиционното бърбекю.
      У нас преди промяната на политическата система през 1989 година на националните ни празници се правеха пищни манифестации и другарски срещи по месторабота или в приятелски кръгове. След промяната манифестациите бяха отречени като тоталитарни,  но на тяхно място не се предложи нищо ново и интересно. И сега не се прави нищо. Хората си стоят в къщи или отиват някъде на почивка или на гости, но това не се посвещава на националния празник, с нищо не се отбелязва какъв е и защо е обявен за национален. Децата и младежите може даже да не знаят що за ден е този и защо родителите им не ходят на работа. Радиото, телевизиите, вестниците съобщават за събитията, случили се на този ден и във връзка с него, но това не оставя трайни впечатления. Понякога в центровете на населените места устройват концерти, но те са като всеки обикновен концерт. Добре, че се правят зари, на които с участието на военни се отбелязва тържествено празника, но надали те са достатъчни, защото в тях участват малко хора.
Денят на Независимостта     По време на Деня на независимостта на Щатите имах възможност да видя как американците празнуват националния си празник.
     Не отидохме в Чикаго, както това близките ми са правили друг път, а ми предложиха да отидем в Градския парк на Лайъл (Lisle). Той се намира на около час път с кола от Аврора. Оставихме колата на специален за случая паркинг, който е далече от парка, и се отправихме към безплатно осигурените автобуси, които ни закараха до парка. Автобусите бяха ученически. В САЩ ученическите автобуси вземат децата от къщите и ги закарват до училището. После ги връщат по домовете. Това става навсякъде, защото териториите и разстоянията са големи и защото грижата за децата е приоритет номер едно. Още с влизането в автобуса ми направи впечатления чистотата му. Никъде нямаше надраскано, срязано – като че сега е излязъл от завода, а е обслужвал децата години.
      Паркът представлява прекрасно място с езеро и живописна растителност и поляни. Езерото е голямо, разположено ниско, а околността е хълмиста и наподобява амфитеатър. В езерото е направена площадка с голяма сцена. В този парк всяка година в навечерието на празника се организира фестивал с балони, който се нарича “Очи към небето”. Той е известен на цялата нация и е масово посещаван. Празникът представлява голямо шоу, на което се демонстрират игри и състезания. Привечер към небето се издигат различни по цвят и форма огромни управляеми балони с кошове.  За съжаление ние не можахме да се насладим на тази част от шоуто, защото имаше вятър и балоните само бяха издигнати до някаква височина и осветени, но не можаха да полетят.
     През цялото време два състава свириха на сцената американски музика. Първият беше млад състав, а вторият опитен и изпълнява в продължение на повече от два часа американска хитове от осемдесетте години. Както съставите, така и програмата бяха прекрасни! През това време около големия брой различни павилиони с храна и напитки се тълпяха посетителите. Тук никой не носи от къщи нищо за ядене и пиене, а си купува на място. На затревените склонове на одеала, туристически столове или просто на тревата хората си похапваха, пийваха, слушаха музика или разговаряха.
     Децата бяха много, тичаха и се търкаляха по тревата. Беше им интересно да се претъркулват от високото до долу. Смехът и възторжените им викове огласяха простора. Не само децата, всички бяха весели, никой на никого не правеше забележка, никой никого не притесняваше. Имаше налягали хора по земята и преминаващите спокойно ги заобикаляха. Помислих си как би се реагирало у нас? Разбира се, че щяха да се намерят не един и двама да направят забележка или да изрекат: „Не виждаш ли, че си се излегнал на пътеката, бе? Толкова ли не можа да си намериш по-подходящо място и да не пречиш?” или нещо подобно.
      Когато се стъмни започнаха фойерверките. Шоуто завърши късно през нощта. Всички си събраха нещата, изхвърлиха отпадъците в контейнерите. Огледах се любопитна. Толкова много хора, всички ядоха и пиха, а след тях не остана никаква следа: нито хартийка, нито бутилка, нито чашка.
      Спокойно, без блъскане и паника всички се отправихме към изхода. Опашките за автобусите бяха две и невероятно дълги, защото хората бяха хиляди. Никой никого не пререди. Децата стояха с родителите си или си играеха около тях. Наредихме се и ние. През цялото време наблюдавах поведението на хората и останах приятно изненадана. Всички стояха прави, разговаряха или мълчаха, но бяха спокойни. Въпреки късния час децата се закачаха, търкаляха се по земята, бягаха. Никой не им правеше забележка. Някои бяха станали като малачета, отъркаляли се в пепелта, но какво от това? Като се приберат ще минат през банята. Нека се наиграят и налудуват. Никой от родителите с малки деца не предяви претенции да мине без ред, никой от възрастните хора не поиска да не чака на опашка. Чакането не беше тягостно. Напротив, видя ми се като приятно прекарване на времето в разговори и коментари на преживяното през деня. Ако някой ми беше разказвал, че може толкова много хора да се съберат на едно място, да се веселят цял ден без инциденти и недоволства, без нерви и като свърши деня да си приберат отпадъците така, че да не личи, че е имало хора, които са яли и пили цял ден и нищо не са замърсили или повредили, нямаше да повярвам.  
     Нямаше да повярвам ако ми бяха казали, че може да се създаде такъв ред и такава организация при събирането и после при излизането и извозването на такава маса народ. Американците са го правили в продължение на много години и са постигнали невероятен резултат. Мисля, че това е заслуга не само на организаторите, но и на самите хора, които с дисциплината и изпълнителността си са активни участници в тази масова организация. Браво на тях! Как ми се иска и при нас да стане така, но дали и кога? Ние даже не полагаме усилия да се организираме по-добре. Ние не зачитаме никакви разпоредби и правила. Смятаме за геройство да прередим, да нарушим. Американците се притесняват да бъдат нередовни, недисциплинирани. Така е по пътищата им, около къщите и дворовете им, в магазините. Навсякъде цари ред, уважение, усмивки даже между непознати, когато се срещнат или стоят заедно на опашка. При тях не рядко ще се видят опашки, които са големи, но не са тягостни и вървят бързо. Стоят на опашки при касите на хипермаркетите, пред касите и входовете за концерти, за екскурзии, но са спокойни, усмихнати, поздравяват и непознатия, като застанат до него. Касиерките винаги поздравяват всеки клиент, когато се приближи до касата и после му пожелават приятен ден или приятна вечер. И не се изморяват. Имахме случай в денонощен магазин в полунощ да пазаруваме, любезно ни обслужиха и с усмивка ни пожелаха лека нощ. Кога и у нас ще срещнем в полунощ такава култура на обслужването, която не изглежда неискрена. Напротив, с настроение го правят, че и на теб предават доброто си настроение.
      Това, което написах за денонощния магазин се случи точно когато в полунощ се връщахме от парка Лайъл. Поведението на продавачките и касиера добавиха приятност към и така приятно прекарания дълъг ден.
      Би трябвало да се почувстваме изморени след изминатия ден, защото много пътувахме, носихме си тежки столове, но не беше така. Върнахме в добро настроение, защото нито имаше блъсканица при излизането, нито на пътя някой се опитваше да ни изпревари неправомерно, защото закъснява, нито в магазина в късния час усетихме умора или тягостно настроение у продавачките.
      Как го постигат? Много пъти задавах този въпрос и винаги получавах един и същи отговор: приучват се още от малки у дома, в училището. Редът ги респектира. Най-много ми хареса, обаче самоуважението на американците, стремежът им да са дисциплинирани и изпълнителни. Всяко нарушение е понижаващо имиджа им, чувстват се неудобно, извиняват се, ако се получи. Уважават другите преди всичко заради себе си.
      Кога ние ще престанем да се оплакваме и да търсим вината за всички неудобства и неблагополучия в държавата, в другите, в кризата? Не е ли време да се постараем да станем ние самите по-добри. Да не чакаме и хленчим, а да станем дисциплинирани и самоуважаващи се граждани и така да направим и обществото си организирано и дисциплинирано. Американците няма да ни го внесат или подарят, но можем да се поучим от тях. Така мисля! Убедена съм, че това е пътят!

               Равиния фестивал
 
            По време на гостуването ми посетихме доста забележителности в Чикаго, околностите му, че и по-далеч. Предложиха ми на 12 юли да ме заведат на симфоничен концерт в парка Равиния. Както ме запознаха предварително, ще си носим столове, вино и храна или само някакво мезе. Много се учудих. Какъв е този симфоничен концерт, на който ще си носим столове, че и ще ядем? Тръгнах със странно настроение и бях готова за разочарование.
Ravinia Festival      Ще разкажа по-подробно за този странен симфоничен концерт. Той е в рамките на Равиния Фестивал (англ. Ravinia Festival), който се провеждал ежегодно от 1904 година в този парк, където гражданите от Чикаго и околността могат  да се срещнат с приятели, да прекарат със семействата си прекрасно времето и да послушат музиката на известни музиканти или състави на годината. Паркът е голям, но много добре озвучен. Има много и грамадни дървета, цветни площи, просторни поляни, пикник маси и много високоговорители. Има специална сцена-павильон с места за сядане. Въпреки, че в откритата зала местата са много, те са малко за такъв концерт-фестивал, на който присъстваха по моя неточна преценка повече от десет хиляди души. За павильона билетите бяха по 30 долара, а за поляните по 8. Хората на поляните си носеха столове, някои даже маси, одеала, колички, храна и напитки. С пристигането се разполагаха на празно място на тревата, разтваряха саковете, хладилните чанти, сгъваемите столове и масите и започваха голямото ядене. В това време се изпълнява музикалната програма.
      Този път концертът беше на Чикагският симфоничен оркестър, който изпълни произведения на Чайковски: Концерт за цигулка и оркестър, опус 35 със солист Miriam Fried; сюити от “Лешникотрошачката” и накрая 1812, фестивална увертюра, опус 49 с канонади.
      Поради голямо задръстване по пътя ние закъсняхме, паркингите около парка били заети и ни насочиха към други. От там с безплатни автобуси, специално наети за случая, ни закараха до парка. Там имаше толкова много хора, че дълго се наложи да търсим свободно местенце за нашите столове. Намерихме под едно дърво и разтворихме тежките туристически шезлонги. Концертът беше започнал преди половин час, но ние се успокоихме и заслушахме. Да се слуша симфонична музика, когато наоколо непрекъснато ходят хора, други ядат, разговарят, деца щъкат и играят е нещо необикновено. Беше ми странно и нервно. Със снахата решихме да отидем при естрадата да послушаме и да потърсим програма. Като отидохме там видях седящите слушатели в откритата зала. Извън нея, на най-близката поляна, седяха на тревата запалените любители на симфоничната музика, които слушаха и се виждаше, че са не само любители, но и познавачи. Успях да си взема брошура от едно момче-разпоредител и да разгледам подробно програмата. Сега вече се успокоих и се заслушах както трябва да се слуша такава музика. Изпълняваха още концерта за цигулка и оркестър на П.И.Чайковски. Току що започна Finale: Alegro vivacissimo. Изслушахме го до края и се убедих, че това е изпълнение на голям и силен оркестър и се слуша от любители и познавачи на тази музика. Последваха бурни и продължителни аплодисменти.
      Ние се върнахме при столовете си и докато трая почивката се почерпихме като всички. Носехме си бяло вино и ядки за мезе. Започнах да се оглеждам в публиката около нас. Ние бяхме много далече от сцената и тук по-голяма част от хората бяха дошли като че повече на пикник, отколкото на концерт. Имаше различни. В ляво от нас компанията си ядеше и пиеше и ми се струваше, че не се интересуваше от музиката или тя й беше приятен фон. Един баща танцуваше с малкия си син на ръце в такт с музиката от „Лешникотрошачката”. От дясно, малко по-напред седеше интересна двойка възрастни мъж и жена. Имаха маса, застлана с бяла покривка. На нея първо имаше две бутилки с вино – бяло и червено, според вкуса на всеки, и закуски. Вазичка с цветя красеше масата. Седяха си двамата на столове и слушаха с внимание музиката. Като свършиха с виното, всичко беше прибрано (без вазичката с цветята) и се появиха малки чашки с някакво питие, което не се наемам да определя. Вниманието им към музикалното изпълнение беше голямо. Наблюдавах тази достолепна двойка и се възхищавах на аристократизма им, въпреки, а може би тъкмо поради странната за мен обстановка.
      Мислих, разсъждавах, разговарях със снахата и стигнах до извода, че американците са странни и различни от нас хора. Да се даде възможност на толкова много хора да чуят елитарна музика може само в парк и на поляна. Не е ли това показателно за наличие на демокрация – всички да получат шанс, право? Не всички чуха музиката, но всички, даже малките деца разбраха, че има симфонична музика, която звучи красиво. Колко хора могат да попаднат, да си позволят да платят или по желание да отидат на концерт в зала и да слушат изпълнение на Чикагския симфоничен оркестър, където билетите не са по 30 или по 8 долара? И аз нямаше да имам тази възможност.
      Друго, което ми направи силно впечатление, беше организацията. Тя беше невероятна! Автобуси имаше за всички. Даже закъснелите като нас бяха извозени. Докато стояхме спокойно на опашка да ни дойде реда да влезем в автобуса разпоредители ни информираха, че въпреки че концертът е започнал ще ни закарат и шеговито ни обещаваха, че ще чуем края му. До всеки автобус две възрастни жени помагаха хората да се качат и да заемат спокойно всички места. При слизането пак разпоредители показваха от къде да се мине. При павильона млади момчета и момичета с униформа и надписи “Ravinia Festival” упътваха и пропускаха хората, раздаваха програми на желаещите.
     Когато концертът завърши всички си събраха багажите, а отпадъците изхвърлиха в поставените на много места контейнери и кофи. Поляните останаха чисти. Помислих си как изглеждат напуснатите площади, стадиони и поляни у нас след концерт или мач!?
      Изумена бях при връщането. Дълга редица от парапети указваше къде хората да застанат на голямата опашка за автобуси. Като я видяхме си помислихме, че скоро няма да ни дойде реда. Не беше обаче така. Автобусите идваха един след друг и качването ставаше бързо. Разпоредителки казваха кои автобуси до кои паркинги са. Всички хора си заемаха местата на опашката и спокойно изчакваха реда си. Нямаше нервничене, блъскане, забележки, пререждане. Да има как да пренесем българския народ да види какво значи култура на поведение на обществено място, а организаторите на мероприятия у нас – как трябва да се организират и провеждат. Всичко: от пътуването, самия концерт, организацията в павилиона и на поляните, особено излизането и връщането беше нещо за което, ако бяха ми разказвали, че може да се направи така перфектно, не бих повярвала. Видях го, сега го вярвам, ще го разказвам на други и ще се опитвам да ги убедя, че ред може да се създаде, ако се изпълнява, но от всички. Да! Да се изпълнява от всички!
      Върнахме се късно, към полунощ, физически изморени, но духовно обогатени с още един прекрасен емоционален ден!
 
              Един ден в Сейнт Луис                 
 
      Както винаги при посещенията ми при семейството на малкия ми син, той и преди всичко снахата се стараят да ми покажат колкото се може повече от забележителностите на страната. И този път беше така. Предложиха ми да отидем до Сейнт Луис и аз приех с удоволствие.
      Предварително си помислих: Какво знам за този град? Не е много. Спомних си четените в детството книги на Марк Твен: „Том Сойер”, „Приключенията на Хъкълбери Фин”, имаше и разкази. За друго не се сетих. Реших да се поровя в интернет и да видя какво е написано за града и неговите забележителности. Намерих много на английски. На български информацията е бедна, но на руски е достатъчна и се възползвах от нея и споделям част от наученото с вас.
       Сейнт Луис се намира в щата Мисури. Наречен е от френските колонисти в чест на краля Людовик IX. Към 1800 г. населението на града е било около 1000 души. Сега то  е 353,837 (2008 г.). Неофициално го наричат “Град – врата” и “Град на хълмовете”. Разположен е на западния бряг на река Мисисипи, южно от вливането в нея на река Мисури. В околностите му се простират хълмисти прерии.
      До идването на френските колонизатори, този район е бил населяван от индианци. Селището, на мястото на което сега се намира  Сейнт Луис е било основано от французите през 1763 г. От 1766 до 1768 г. е управлявано от френски губернатор, а после от испански, а през 1903 година Съединените Щати са купили щата Луизиана, на територията на който е селището. По тази причина сделката наричат “Луизианската покупка”. След тази покупка започва експанзията на запад (от там идва “Град – врата”). Сейнт Луис е бил регистриран официално за град през януари 1809 г., макар че гражданите му са създали свое законодателно събрание още през 1808 г.
      Това кратко описание ми беше необходимо и реших да го споделя с евентуалните читатели на моите впечатления от посещението на този интересен край от необятната страна.
      Тръгнахме сутринта. Пътуването беше дълго, повече от 4 часа само в едната посока. Още с пристигането си в Сейнт Луис паркирахме в закрития паркинг на „Джеферсоновия национален Мемориал на експанзията” и преминавайки през парк с интересни дървета, езерца, тревни и цветни площи, стигнахме до Арката, известна като “Вратата към Запада” (на английски “ Gateway Arch”). Тя е станала визитна картичка на Сейнт Луис.
      От материалите, които получихме научих, че Арката е проектирана от финско-американския архитект Еро Саринен през 1947 година. Височината й е 192 метра в най-високата й точка. Ширината й в основата също е 192 м. Арката в Сент Луис е най-високият паметник на територията на Съединените Щати. Строителството й е започнало на 12 февруари 1963 и е завършено на 28 октомври 1968 г.
St Louis MO       Разгледахме с голямо внимание Арката и се възхитихме на величието и монументалността й. Застанахме на опашка и влязохме вътре. Озовахме се в голяма зала в подземието на Арката, в която има музей, магазини и входове за изкачване до най-високата част, където през прозорците й може да се види панорамата на Сейнт Луис, околността и река Мисисипи.
      Докато чакахме да дойде време за изкачване с лифта разгледахме музея, който носи наименованието Музей на западната експанзия. Там видяхме много експонати, свързани с природата, бита на местните индиански племена, богатата флора и фауна на този девствен тогава „див запад” на страната. В музея научих , че от Сейнт Луис е започнала експедицията на известните американски изследователи Мериудър Луис (англ. Meriwether Lewis) и Уйлям Кларк (англ. William Clark). Тези смели изследователи първи са достигнали до западното крайбрежие и са се  върнали обратно. Експедицията е започнала през май 1804 г., достигнала е Тихия океан в 1805 г. и се е върнала през 1806 г. Тя е отворила пътя на запад и е дала възможност да започне голямата експанзия. Като резултат е последвало бързо развитие на Сейнт Луис и района и усвояване на западните територии. Този период наричат с право експанзията на запад, защото той е изиграл голяма роля за:
       –  обогатяване на географията на американския запад под формата на карти на големите реки и планински вериги;
        –  наблюдаване и описание на 178 вида растения и 122 вида и подвида животни;
        –  насърчаване на търговията;
        –  откриване на дипломатически отношения с индианците;
        –  засилване на американската претенция към територията Орегон;
        –  фокусиране на вниманието на обществото към Запада.
      Дневниците на Луис и Кларк носят голямо количество информация за Запада.
      Експозицията на музея е много интересна и запомняща се, защото е обогатена с макети на животни, хора в автентично облекло, фотоси на местности. Някои от макетите са като живи и се движат и махат за поздрав на многобройните посетители. Те дават възможност да се види девствения вид на голямата територия, през която се е предвижвала експедицията и трудностите, които е срещала.
      Докато разгледахме експонатите, картите и надписите в музея дойде време да се изкачим на Арката. Изкачването става с лифт, който е проектиран специално, бил е голяма новост за времето си и е изключително интересен и сега. Представлява обединен вариант на въжен лифт и кабинки на колела. Във всяка кабинка има седалки за по пет човека. Той дава възможност посетителите да избегнат изкачването на 1000 стъпала.  
       Качихме се от северната страна до върха на Арката, където е площадката за разглеждане, от която се виждат река Мисисипи, Южен Илинойс, самият Сейнт Луис и околностите му. Гледахме от едната, после от другата страна и слязохме отново с лифта, но сега по южната му част. Пак застанахме под този величествен паметник, направен от неръждаеми стоманени заварени листове от външната му страна и стоманена конструкция от вътрешната. Между тях е излят бетон. Още веднъж огледахме с повишен интерес този паметник на прогреса, направихме си снимки и продължихме екскурзията си към реката.
      На крайречната улица, по която се движат само хора и велосипеди имаше спрели два файтона. Любителите на разходка с екзотичен транспорт си доставяха удоволствие да се повозят и на това изчезващо вече превозно средство.
      Качихме се на понтона и си хапнахме закуски от предлаганите в заведението на открито сред масички, оградени с интересни и красиви цветя. На пристъна бяха два от корабите, които возят туристи на едночасова екскурзия по реката. Единият се казва “Том Сойер” (на англ. “Tom Sawyer”), а другият “Беки Татчър” (на англ. “Becky Thatcher”). Това са имената на героите от книгите на Марк Твен, единственото, което можах да видя, свързано с известния за нас американски писател (явно не особено тачен тук). Въпреки това не останах разочарована. Направиха ни снимка пред кораба “Том Сойер” и в 16,30 ч.  потеглихме на разходка. Пътуването беше приятно, времето хубаво – нито горещо, нито студено. Гледката от реката към града допълни приятните първи впечатления от него. Над всичко се открояваше Арката и точно в средата й куполът на сградата на “Стария съд”. Вижда се и “Старата катедрала”, която е запазена по време на строежа на Арката.
      Отправихме се срещу течението и от лявата ни страна се заредиха: кораба “ADMIRAL”, който е бил най-големият речен кораб в Щатите, сега е спрян от движение и е превърнат в казино; следва старата електроцентрала UNION ELECTRIC, изписано с големи букви, които се виждат от далече – нали е била най-голямата в страната, сега се ползва рядко за производство на пара за някои райони на града; следва частен петролен завод, за който информаторът съобщава, че е най-големият частен завод в щата; по цялото крайбрежие се редят стари сгради на заводи и други речни съоръжения. Брегът е опасан с висока кейова стена дълга 11 мили, което значи повече от 17 км. Виждате, че всичко сега или някога е било най-голямото, първото. Американците обичат при тях всичко да е най-голямо, първо. Нали си нямат стара история, за да се хвалят с нея си имат големи неща, с какво да се величаят.
      По реката и в двете посоки видяхме конвои с много шлепове, някои бяха с повече от 20-25. Какво има в тях не се вижда, защото са добре покрити. Казаха ни, че са основно хранителни продукти. Минахме под няколко моста, а в далечината и в двете посоки се виждаха и други. Някои са само за автомобили, а видяхме двуетажен, по долния етаж на който се движеше огромна влакова композиция.
      Корабът зави и се върнахме като сега наблюдавахме не застроената страна на брега на голямата река Мисисипи.
     Приятно ни стана, когато слизайки от кораба ни чакаше табло с готовите вече снимки. Купихме си ги за спомен и се отправихме към брега. Изкачихме се по 64-тях стъпала и пак застанахме под Арката, огледахме я още веднъж и я запомнихме завинаги. Нима може да се забрави такова грандиозно техническо творение?!
      Забързахме към колата, защото ни предстоеше да видим още една забележителност – вливането на река Мисури в река Мисисипи. То се намира в голям парк, който се нарича Columbia Bottom Защитена зона, отстоящ северно от Сейнт Луис и обхващащ 4318 акра. Закупен е през 1997 г. с цел създаване на защитена територия. Привлекателен е и с голямото разнообразие от местни и прелетни птици и диви животни. (Опитах се да преведа думата Bottom, с помощта на преводач на интернет, но не успях. Все ми излизаше “Колумбия отдолу”. В речника намерих превод на думата като „дъно”. Така, не намерих смислено словосъчетание на израза и го оставих не преведен – Columbia Bottom.)
      Columbia Bottom Защитена територия предоставя редица възможности, от които посетителите могат да се възползват. С велосипеди или колички по асфалтирани и добре поддържани пътеки може да се стигне до мястото на вливането на двете големи реки. Има достъп до пристън с лодки за разходка, може да се лови риба, има и други интересни забавления.
      Пристигнахме и оставихме колата на паркинга. Разгледахме внимателно информационните материали, които бяха красиво оформени. Имаше и висок пилон, на който бяха обозначени нивата, до които е достигала водата при наводнения, които са ставали на това място. Те са били невероятно големи, защото най-високата им кота (през 1993 г.) е достигала върховете на големите дървета. Прочетохме, разгледахме и тръгнахме по пътека през гора с прясно окосена и добре поддържана трева от двете страни на пътеката. От удобна и красива площадка се вижда панорамата на прегръдката на двете сестри. Едната, Мисисипи по-голяма, а другата, Мисури по-малка, но и двете могъщи.
      Сити на впечатления и упоени от красота и свеж въздух се отправихме към колата, а от там на дългото ни повече от четири часа завръщане. Прибрахме се малко преди полунощ. Бяхме изморени, но впечатлени и обогатени с нови знания за тази част на страната.
      Това беше един пълен с впечатления и сладка умора дълъг ден в Сейнт Луис!
 
                     За американците                                          
 
      Често разсъждавам и сравнявам американския начин на живот и този на европейците и в частност българския. По-голяма част от американците живеят много затворени в семейството и в къщата си. Освен това социалната обособеност ги отдалечава от другите социални слоеве и те не ги познават и даже не се интересуват от тях. Градовете им в центъра са застроени с много високи сгради, даже небостъргачи, но извън него са дву- и триетажни и са се разпрострели на голяма площ. Жилищата на голяма част от американците са отдалечени от работата им и те всеки ден пътуват дълго със собствените си коли до работното място и обратно. Почти всеки член на семейството над 18 г. има своя кола и не се разделя с нея, защото където и да отиде му трябва кола. Извън мегаполисите, почти няма обществен транспорт. Повечето хора пътуват с леки коли и техният поток по широките улици с по три, че и четири ленти в едната посока е непрекъснат. В пиковите часове често стават задръствания или както там им казват „трафик”.
      Общуването по месторабота обикновено е служебно и рядко приятелско. С непознати са любезни. Впечатли ме това, че ако те докоснат без да искат било в магазина или на улицата се извиняват любезно. Ако са застанали до теб на опашка или по друга причина, те поздравяват и са така благоразположени, че ти се струва, че ето ще те заговорят, ще се сприятелите. Това, обаче не е така. Те са любезни и уважителни, но само толкова. Направи ми впечатление, че се дистанцират при опит за сближаване. Всички продавачки и сервитьори са много любезни и уважителни, но това е задължение, което те безпрекословно изпълняват и толкова. Ако ги попиташ нещо ще ти отговорят любезно, но с това приключва общуването.
      Направи ми силно впечатление, че в магазините често се срещат инвалиди на колички, но те не искат да им се помага. Случи ми се на опашка на касата – пред мен беше застанала жена в инвалидна количка, която не можеше сама да си сложи покупките от лентата на количката. Помагаше й касиерката, но тя се забави, защото трябваше да уточнява нещо с колега и аз започнах да помагам на нуждаещата се жена. Направиха ми забележка, че това обиждало инвалидите. Те не искали да ги съжаляват като им помагат. Дълго бях неспокойна и притеснена. Да помогнеш на човек, който не може сам да се справи за мен е нещо добро, а тук ме порицаха!
       Имах и друг случай. Също на опашка на каса пред мен стоеше семейство с малко детенце, което майката държеше на ръце. То ме гледаше и ми се усмихваше. Много обичам малките деца и ми е приятно да им кажа нещо, да им се порадвам. Така направих и в този случай. Пак ми направиха забележка, защото се оказа, че на майката не й било приятно да се занимавам с детето й. В България често заговорвам и се радвам на малките деца. Лесно ги накарвам да ми се усмихнат, да реагират добре на моите закачки и никога не ми се е случвало майките да са били недоволни. Там не трябвало така да се прави. Майките не желаели чужди хора да закачат децата им.
      Замислям се и за други случаи. Няколко пъти ходихме на поляни с бърбекю и напитки. До нас много близо  имаше хора. Те се веселяха и общуваха само в техния кръг. Околните все едно не съществуваха. Ако това беше у нас щяхме да направим контакт още след първата чашка, щяхме да вдигнем обща наздравица, а защо не и да съберем софрата. Там такова нещо не можело да се случи, ми казват моите роднини и познати.
      Много пъти, когато съм разказвала за посещенията си на обществени места, съм подчертавала дисциплинираността на хората и поддържането на реда и чистотата. Това е много хубаво, но в същото време нещо ме е притеснявало. Какво е това еднакво поведение на всички? В някои моменти ми минаваше мисъл, че тия хора ми приличат на роботи, които всичко правят като да са програмирани. Сигурно не съм права, но съм си го помисляла.
      За американците съм чувала и чела, че мислят само за пари, че се прекланят пред долара. Съгласна съм с това и дълго не можех да си обясня такова поведение. Наблюдавах, мислих и до известна степен, намерих за себе си някакво обяснение. Американецът живее почти цял живот на кредит. Много студенти вземат кредит, за да завършат образованието си, на кредит си купуват къща, която изплащат 30 години и докато не я изплатят тя е на кредитиралата ги банка. Почти всички имат кредитни карти и ежедневно пазаруват с тях. Едно кафе да изпият не дават пари, а подават кредитната карта. Разплащането става по банков път в края на отчетния период, когато длъжникът трябва да е осигурил необходимите средства в сметката си. За получаването на кредит, примерно за покупка на жилище не се изисква обезпечение. Достатъчно е да си спечелил доверието на банката и редовно да изплащаш месечните си вноски. Ако загубиш доверие се обричаш на невъзможност да ползваш кредитната система. Това, според мен, е много важно, защото кара хората да са добросъвестни към кредитиращата ги институция, защото без кредит са за никъде.
      Американската кредитна система е давала продължително време шанс на много хора с идеи и възможности да постигнат успех, като им е дала „първия тласък”. Които са успели да се възползват от кредита са реализирали мечтите и желанията си, а които не са успели са отхвърлени от системата и е трябвало да търсят други поприща.
       Защо американецът, който живее на кредит да не мисли ежедневно за парите, които дължи и да не се стреми да ги спечели? Той не може да пренебрегне това положение, защото от него зависи животът на семейството му. Ако не е добросъвестен в работата, може да я загуби, ако не е спазил изискванията на пътя и е превишил допустимата скорост ще го глобят, а това нарушава финансовия му план и поставя под съмнение стабилността му. Същото се отнася и когато хвърля отпадъци, когато не поддържа реда на обществени места, когато не поддържа собствеността си в добър вид.
      В страната има създадени много закони, разпоредби, правилници, които задължават всички да ги изпълняват. Държавата и нейните органи създават тези закони и правилници и стриктно контролират за тяхното изпълнение. Гражданите не ги коментират, а ги изпълняват. Те не се интересуват много кой ги управлява. На изборите са гласували за кандидата, който им е харесал, програмата на който най се доближава до техните интереси и после малко или въобще не се занимават с политика. Гледат си ежедневния живот и са дисциплинирани и изпълнителни, защото знаят, че при нарушение ще бъдат наказани чрез долара и затова те толкова много го ценят и пазят.
      Не се наемам да анализирам американската държавна система и глобалните аспекти на икономиката и финансовото им устройство, въпреки че имам някаква представа. Сега ме интересува обикновения американец и неговия начин на живот и поведение. Не мисля, че мога да го направя пълно и изчерпателно, но се постарах да го разбера в някаква степен. За себе си стигнах до извода, че ключът към успех е добри закони, правилници, разпоредби, съобразени с интересите на болшинството от нацията, системен и строг контрол и санкциониране на нарушителите. Това е дала държавата на хората си. От тях изисква ред и дисциплина и те ги изпълняват безпрекословно. Не чакат държавата да им премете улиците, да им полива тревата, да им събира отпадъците и т.н. Тя им дава шанс, а как те ще го използват зависи от самите тях. Затова повечето американци се стремят да бъдат дисциплинирани и изпълнителни, като по този начин са превърнали реда в израз на престиж и самоуважение. Това им дава самочувствие и ги насочва към труд, съзидание, очакване и разчитане на собствените си възможности и постоянното им увеличаване и подобряване. Това създава положителна нагласа и самочувствие на почти цялата нация, освобождаване от негативната и зареждане с позитивна енергия. Какво по-хубаво!?
      Ако сравним с положението у нас ще видим, че сме много далече от такъв подход и разбиране за живота си. Вярно е, че не всичките ни закони са каквито трябва, но повечето са добри. Хората, вместо да ги изпълняват, мислят повече как да ги заобиколят, нарушат. Не се притесняваме, когато домът ни, входът ни, градинката ни не са почистени и поддържани. Някои се смятат за герои, когато са нарушили, обидили, пренебрегнали закона, човека до себе си. Около нас кръжи негативна енергия. Почти всички се оплакват, търсят вината за неблагополучието извън себе си, не полагат достатъчно усилия да постигнат успех, не използват собствените си възможности, не изпълняват изискванията на законите. Неуважението към закона, към другия е неуважение към самия себе си. Докато това не се разбере и не се приеме за норма на поведение трудно ще се справим с положението в страната.
      Голяма е ролята и на политиците. Вместо да изразходват енергията си за оплюване и търсене на кусури на партийните си противници, не е ли по-добре да насочват народа към труд и съзидание?
      Средствата за масова информация в най-голяма степен допринасят за нагнетяването на отрицателна енергия в обществото с ежедневните си публикации само за убийства, кражби, насилие. Нима само това има в нашия живот? Аз живея в същата тази страна, но не ги виждам ежедневно тези безобразия, както ме убеждават радиото, телевизията, вестниците. Безобразия винаги е имало и ще има, но нима трябва само тях да виждаме и изтъкваме? Между нас стават и хубави неща. Има добри хора, които се грижат за болните си близки, които помагат на слабите и недъгавите. В градовете ни освен лоши има и хубави неща: измазани стари сгради, почистени и възстановени паметници, положени венци пред тях и много още по-малки и по-големи добри дела. Защо за тях не научаваме? Навярно, защото те не създават сензация, не помагат за увеличаване на тиража. Защо поставихме общия, обществения интерес след тиражите, печалбите? Нали четвъртата власт трябва да е ориентирана към обществения интерес и издигане на човека на по-високо интелектуално и правилно информирано ниво? Това ли се прави сега?
      Тодор Колев беше издигнал лозунга „Как да ги стигнем американците?” Не е толкова сложно. Трябва да престанем да гледаме само как убиват, изнасилват, а да вземем хубавите им неща от живота, а те не са толкова сложни и трудни. Просто трябва да почнем повече да уважаваме законите и разпоредбите в страната, да уважаваме другия до нас, да разчитаме повече на себе си, защото ние можем много да направим. По този начин ще повишим и самоуважението и самочувствието си. Това трябва да правим всички – от президента, премиера, че до мен – скромната българка, която иска да живее в нормална, чиста, подредена и културна страна.
      Моят пътепис малко се измести в анализ на американския и българския начин на живот и разбирания, но нали всяко пътешествие ни дава нови знания, нови мисли и идеи. За България сега е много важно да се освободи колкото се може по-бързо от болестта си: негативизъм, постоянно оплакване и неуважение към всичко и всички. Надявам се, вярвам, че ще стане. Правили сме го и друг път и сега ще го направи, само трябва да се постараем повече, да не изпуснем шанса си.
      
      23 август 2009 г.

 

 

Цанкова

“Life is like riding a bicycle. To keep your balance, you must keep moving.”

― Albert Einstein

You may also like...